Музикант на годината 2025 - фоторепортаж - снимки: Иван Върбанов, PRESS BG NEWS AGENCY

 

КАК СОФИЙСКА ФИЛХАРМОНИЯ МЕ ГЛОБИ 2 ЕВРО

Иван Върбанов

Ха, една поучителна и интересна история, преживяна и разказана от първо лице, която искам да споделя тук.
Заради многото измерения на преживяното.

Преди няколко дни приятел ме покани да посетя концерт, който ще дирижира в зала „България“.  Нищо, че бе Еньовден – реших, че няма да отказвам поканата. А пък и не толкова често имам време, възможност или пък получавам като жест на внимание към мен уважението да присъствам на музикални и театрални събития.

Та, отправих се след края на дългия работен ден, в безобразната жега, към заветната зала „България“. Нямаше много хора. Това бе хоров концерт. Но и преди, когато попаднах на откриването на Софийският музикален фестивал например, да, залата бе пълна, но нямаше млади хора. Къде са младите? – се питах, виждайки хора над 45 – 50 години само сред зрителите и слушателите.

Но, да не се отклонявам. Показах билета си на входа и се запътих към първи балкон. Както казах вече – хора много нямаше. Но в себе си носех малък найлонов плик, в който имах дреболия – една резервна тениска за преобличане в офиса, все пак денят бе жарък и дълъг и малка бутилка с вода. Приближих се към любезните момичета, подадох пликчето си, озърнах се с радост и видях, че след края на вечерта няма да бъде нужно да водя битки, за да се добера до оставеното на гардероба. Подадоха ми номерчето, запътих се към санитарното помещение, за да се освежа и влязох в залата. Балкон, първи ред, 20-о място си бе направо супер позициониране. Огледах се, имаше достатъчно място, хората не бяха един връз друг. Супер!

Концертът започна, слушах и наблюдавах внимателно. Всички на сцената бяха мои колеги, приятели, състуденти, познати. Хора, на които държа и уважавам. Затова се зарадвах и на всичко онова, което показваха в уникалната вечер.

Дойде времето на аплодисментите, на възторга, на поне един бис.
И след това, след края на концерта, публиката и аз се насочихме към изходите.

Пристъпих към гардероба, където двете мили момичета ме очакваха, а и бързаха да тръгват с думите: „Това е вашият плик, нали? Чакаме Ви, за да си го вземете!“.

Усмихнах се, заради тяхната любезност, а и ме бяха запомнили, което ми направи впечатление, освен, че може би погали малко и егото ми. Пристъпих към тях и бръкнах в джоба на панталона си, за да извадя номерчето, срещу което щях да получа оставеното на гардероба. Бях убеден, че е в левия ми джоб. Но, ръката ми попадна само на прес-картата ми, сложена в бадж и металната верижка. „А!“ – казах си – „Сигурно е в другия джоб или в чантата!“. Разсеяно пъхнах ръка в десния си джоб на панталона, но той бе празен. Зачудих се, и даже се сепнах. Защото много рядко ми се случва да не помня къде и какво оставям.
Нямаше къде другаде да е, освен в малката чантичка, с която никога не се разделям. Момичетата се усмихнаха, аз се извиних за забавянето. Те любезно ме поканиха да я сложа на плота, който ни разделяше и спокойно да изпразня съдържанието на чантичката си, за да се натъкна на номерчето за гардероба.

Бръкнах дискретно с ръка в джобовете на чантичката си, но не напипвах нищо. Тогава, срам – не срам, последвах съвета, и като на митницата на някоя граница на държава хоп, изсипах всичко пред очите на момичетата. Имаше всичко, което очаквах: кабел за телефона, гребен, няколко химикалки, флашки, портфейл, калъф за очила, визитник. Но, номерчето го нямаше.

Ами сега? Казах, извинете, притесних се – какво правим?

„Трябва да извикаме Милен!“, отсече едната дама. След миг се появи шефът на салонния персонал. Млад мъж на видима възраст над 35 – 40 години. Приближи се и след като се информира каква е ситуацията отсече: „Идете и потърсете там, където сте седял!“. Но, аз отвърнах, че към моето 20-о място на първия ред на балкона вече се бе запътила друга тяхна колежка да огледа. Която скоро докладва, че нищо не е намерила. Милен настоя да отида и аз, но отклоних настойчивите му указания.

Едно от момичетата даде решението на проблема: „Еми, след като не можете да намерите номера, ще трябва да заплатите глоба – 2 евро. Това е вариантът!“.
„А – отвърнах – дайте да платя, моля, за да не Ви бавя и да решим казусът по-бързо“.
Извиних се няколко пъти. Милен ме доближи и ме подкани да дам монети.
„Нямам монети!“ – отвърнах – „Но мога да платя с карта!“.
„А, с карта не може, защото трябва да ги отчета и да ги предам в брой“ – отговори Милен.
„Е, какво правим тогава? Няма ли вариант с карта на пост-терминал да платя, ще платя даже 10 евро, но да затворим случая по-скоро“ – предложих.

След като получих негативен отговор на предложението заявих, че отивам да търся банкомат, за да изтегля пари.
„Ама, ние трябва да заключваме!“ – чух дамски глас.
Тогава шефът на салонния персонал ми предложи да минем през служебния изход, за да ме изведе, а аз да отида до Българо-американската банка, срещу Народния театър, за да изтегля сумата, която дължах.
Погледнах леко зачуден, осъзнавайки, че ситуацията започва да изглежда абсурдно.

Милен ме ескортира, минахме по стълбите и се отзовахме на служебния вход. Там вече бе заобиколен диригентът, който ме бе поканил на концерта. Около него имаше много негови студенти, приятели, които го поздравяваха. Излизаха и бяха застанали наоколо и музикантите, свирили по време на вечерта. Всички се познавахме. Но, понеже бях в ситуация на почти арестуван – дължах глоба на Филхармонията, прелетяхме покрай всички, които ме поздравяваха и се радваха да ме видят. Но, нямах възможността да се спра, да подам ръка, да ги прегърна или поздравя. Защото бях ескортиран и в ситуация да изпълня задачата – да изтегля пари, за да си платя 2-те евро.
„Здравей! Ей, тука ли си бил? Гледа ли, слуша ли, хареса ли ти?“ – ме питаха моите състуденти, виждайки ме. Подадох ръка на диригента, но подхвърлих нещо от рода: „Извинявай, не мога да спра сега, защото ме глобяват!“. Хората ми се усмихваха, неразбирайки какво точно се случва. По-скоро мислейки, че бързам или не искам да се спра при тях.

Милен ме изведе на тротоара, посочи ми с ръка офиса на банката и аз се запътих натам. Даже почти се затичах, защото нали имах поставена задача, която трябваше да изпълня бързо и в срок. Изтеглих 10 евро, добре, че банкоматът работеше, и с бързи крачки поех обратно към служебния вход на Софийска филхармония.
Там отново преживях за втори път същото: „Здрасти! Радвам се да те видя!“ – чувах гласове. „Съжалявам, не мога да се спра в момента да се видим!“ – отговарях. Приближих се до Милен, подадох банкнотата от 10 евро с думите: „Задръжте рестото, моля. След цялото тичане, нека да наддам дължимото!“.
„А, не! В никакъв случай!“ – отговори младежът – „Аз даже съм си приготвил пари, за да ви върна ресто!“. Бръкна в джоба си и ми подаде банкнота от 5 евро е монети, за да изравни сумата до 2 евро.
Благодарих му, казвайки, че съжалявам за случващото се и че съм го забавил след края на концерта. „Но, това е пълна тъпотия“ – казах на тръгване. „Та хората идват и плащат все пак прилична сума за билети за концертите тук. А и никой не идва сам, значи поне са закупени два билета. И това ли се случва и с други хора, ако са загубили номерчето си? И с чужденците ли, които идват като гостуваща публика в залата ни?“ – запитах.
Разбира се, че Милен ми отговори, че такива са правилата и той ги спазва.

Изведнъж в главата ми нахлуха въпроси, въпроси, въпроси …

Даваш например 100 евро за билети, загубваш си номера, и след това си подложен на санкцията да платиш 2 евро?!
Помислих си – добре, че няма вход и за тоалетната.

Зная от личен опит, че в другите културни институти в чужбина също има минимална глоба за подобна ситуация. Но там всичко е направено удобно, не ти се вменява вина, не се чувстваш неудобно, не се потиш от притеснение. Просто изваждаш карта, телефона си или през умния си часовник и плащаш през терминала на съответната зала, театър или опера.

Защото най-важното не е ли отношението към публиката. Идвайки, за да изживееш наслада и радост от допира с изкуството, да бъдеш оставен на това удоволствие. А изживяването започва от прекрачването на прага на залата или театъра. И завършва не с края на концерта, а с цялостното взаимодействие с хора, персонал, докато напуснеш сградата. И усмивката на лицата на публиката не бива да слиза, не бива да е помрачена, не бива да има разочарование или да остава сянка на обида, неудобство или упрек.

Така се почувствах, както го описах. И признавам си, че скоро няма да си помисля да посетя зала „България“. Споменът от преживяното ще ме спре, уверявам Ви.

Но като журналист, оперен певец и бивш главен експерт в Министерството на културата, не мога да замълча и да преглътна ситуацията, защото не мисля, че е нормална. Познавам системата отвътре и зная, че правилата се пишат, за да служат на хората, а не за да ги унижават.

Затова се обръщам директно към директора на Софийската филхармония Найден Тодоров и неговия ПР Кремена Николова, с които сме работили рамо до рамо в Министерство на културата:

Скъпи колеги, тази история, която описах харесва ли Ви? Поставете се на моето място или на мястото на всеки друг човек, който по зла участ би могъл да попадне в този казус. Липсата на ПОС терминали на гардероба на национален културен институт е анахронизъм. Както и липсата на гъвкавост, дипломатичност, култура в отношенията и уважение. Изкуството изисква респект не само на сцената, но и на гардероба. Още повече, че публиката на зала „България“ не е формирана от хора, към които този подход е релевантен.

И , за да бъда конструктивен предлагам:

1. Въвеждане на безкасово плащане (POS терминали): В XXI век е абсурдно национален културен институт да изисква глоби "само в брой". Поставянето на компактни POS терминали (или мобилни устройства за плащане) на всеки гардероб ще позволи на зрителите да платят административната такса за секунди с карта, телефон или часовник.

2. Дигитализация на жетоните: Преминаването към дигитални номерца (например сканиране на QR код при оставяне на багажа, който се изпраща на телефона на зрителя) напълно елиминира риска от загуба на физическо пластмасово или метално номерче.

3. Нов цивилизован протокол при изгубен жетон:
Посетителят изчаква края на опашката, докато гардеробът се изпразни.

Когато неговата вещ остане последна, тя му се предава след описание на съдържанието и легитимация с документ за самоличност.

Глобата се заплаща дигитално на място или се таксува при следващо посещение.

Или нещо по-добра като вариант.

Все пак не става дума за конструиране и съставяне на нова стратегия за развитие на културата, а за преосмисляне на простички неща и намиране на адекватно решение.

И съвсем накрая: по-добре тази такса да бъде калкулирана в цената на самия билет, за да се спести унижението и на публиката, и на персонала.

Иван Върбанов
оперен певец, журналист
главен експерт в МК (2021-2025 г.)
The News BG Reporter
PRESS BG NEWS AGENCY

КАПЕЛАТА ПЯ ПЕРФЕКТНО ДЖАЗ, ДИРИГЕНТЪТ ГЕОРГИ ЕЛЕНКОВ БЕ БЛЕСТЯЩ, С КЛАСА И СТИЛ

КАПЕЛАТА ИЗПЪЛНИ ИЗУМИТЕЛНО ДЖАЗ, ГЕОРГИ ЕЛЕНКОВ ДИРИЖИРА КОНЦЕРТА С КЛАСА И СТИЛ

ИВАН ВЪРБАНОВ – СОФИЯ – 25 юни 2026 г. 

Националният филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ към Софийската филхармония предизвика истински фурор с изпълнението си на джаз-стандарти.

Всъщност това бе втората музикална програмна линия на концерта „От абатството до сцената“, изнесен в зала „България“ на 24-и юни под музикалното ръководство на маестро Георги Еленков.

Находчив музикално – програмен мениджмънт на архитектурата на това музикално събитие. Хоровата вечер бе замислена като пътешествие – хронологично и стилово, из английската вокална традиция. И да, преходът за слушателя бе от сакралната и строго канонична църковна староанглийска музика до светлината на светската, свободна и дори танцувална ритмика на джаза. Всичко това обединено в едно изживяване, което гравитираше върху темата и фокуса – представяне на стилистиката и традицията на звучене и интерпретация на английската църковна музика. Но, не в абатства или църкви, а тук, в концертната зала, в по-друга акустична среда.
Абатството – изразено от ранната английска сакрална музика на Томас Талис налага своя музикален канон за изпълнение – чиста, равномерна, кристално интонационна линия, пеене без вибрато, демонстрираща блясъка и пълнотата на хармония и полифония.

След това идваше ред в програмата на музиката на Хенри Пърсел, който налага друг вид трудност пред певците – прецизна орнаментика, гъвкавост на гласовете, но и красотата на бароковия контрапункт, подплатена с театралната драматичност. 

Пищност и мощност изискваха вокалните пасакалии и фуги на Хендел, който надгражда със своите творби блясъка на английското кралско величие. 

Носител на мистиката и дори мога да кажа медитативното състояние при изпълнение - доколкото дългите вокални линии изискват пълна концентрация, равномерност на подаването на звука, контрол и самоконтрол, определен цвят и дозиране на емисията - налага Джон Тавенър – познаваме го като свещения минималист. 

Едуард Елгар и Чарлз Станфорд носят светлината и просветлението с характерния си късно-романтичен разкош, с наситената, емоционална полярно динамична и плътна катедрална звучност. 

Това бе първата линия от музика и композитори, които налагат определено ниво на детайлна подготовка – вокална, мисловна, естетична, музикантска, за да се постигне оригиналността и автентичността на идеята и самото звучене. 

Тук трябва да отбележа, че певците започнаха прибрано и предпазливо, като даваха заявка за постепенно изграждане и повдигане на енергията и градацията от мистиката към светлината. Зная, че броят на репетициите обикновено е лимитиран: 3 – 5, някой пъти дори само една преди концерт. Съобразявайки се и с това обстоятелство, отчитайки сложността и спецификата на английските композиции, професионализмът на целия състав на Филхармоничния хор, и много доброто справяне със задачата на този специфичен концерт, е нужно все пак да посочим, че имаше какво да се желае в прецизността на интонирането – при сопраните - удържането на кристалната вокална линия, постигането на овладяна единна вокална хомогенност. Тенорите и басите като цяло бяха много впяти, споени и единии. За улягането на такъв тип репертоар се изисква време, детайл и гъвкавост на вокалната техника и звукоизвличане, фина настройка на степента на отъмняване или осветляване на вокалите за постигане на онзи английски автентичен католически звук от църквата в абатството, който поразява и стъписва слушателя с формирането на звука на много висока позиция, сякаш идващ от купола на църквата. Разбира се при фортисимо – блясъкът и престижът на елитните певци на Капелата дефилириха с пълна мощ. 

Втората част на концерта бе озарена от модерност, ритъм, танцувалност и много джаз.
И не само, защото Бенджамин Бритън е своеобразен мост между традицията и модерността. Неговата хорова музика е ритмически сложна, интелектуална, но силно вкоренена в английския език. Който също изисква от певците четливост и правилни резонанс и фонация. 

Разбира се, Боб Чилкът бе посланикът на двата свята в музикалното пътешествие в зала „България“. Защото е факт - неговата „A Little Jazz Mass“ ни пренесе в настроението, аурата и светоусещането на суинг, блус хармонии и джаз стандарти.

Тук дебело подчертавам и поздравявам безапелационно всички певци от Националния филхармоничен хор (сопрани, алти, тенори баси): бяха изумителни, блестящи, артистични, живи, надминаха всички очаквания и постигнаха изцяло и дълбоко въздействие при изпълнението на този музикален жанр. Категорично и на 100%. Всички зрители аплодираха, защото нямаше съмнение – това бе музикален триумф, който никой не очакваше от класическите професионални певци – въздействащ перфектно суингиращ джаз звучеше в ТЯХНО изпълнение. Браво, браво, браво!

Ако в първата част на концерта сякаш Капелата притихна и бе предпазлива, малко мудна и тежка в интерпретацията и музицирането на старинната английска музика, въпреки че диригентът водеше и налагаше по-динамична пулсация и нюансиране в динамичните отклонения, то във втората част – певците демонстрираха зашеметяващ вокален комфорт и уникален суинг, който взриви концертната зала.

Мисля си, че тази неповторима вечер трябваше да бъде записана, за да остане в музикалната памет на България. Защото изпълнението е предвидено да бъде само едно, единствено. Така целият труд, целият устрем, талант и пословично усърдие сякаш ще се разтопят във времето и координатната система на живото изкуство – да се случва сега и само в този момент. Което е наистина жалко като загуба. БНР, БНТ или ТВ1 можеха да запишат този концерт, мисля си за архивния фонд на България. 

Диригентът Георги Еленков е многолик творец – на първо място нека откроя неговата роля на Главен диригент на Смесения хор на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. Защото това постижение в творческия му път говори само по себе си много, и е значимо. Наравно с отговорността и тежестта на мисията, която трябва да носи на раменете си именно като музикален ръководител на националния ни катедрален патриаршески хор. И да отстоява реномето на състава и този си връх всеки ден.

Еленков е и продуцент в Българското национално радио /БНР/, преподавател по дирижиране в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ – има защитена дисертация и поредица публикации. Апропо, нека отбележа, че голяма група от негови чуждестранни студенти бе в залата и го аплодираше възторжено. 

На диригентския пулт Георги Еленков в първата минута приковава вниманието със своето умение да води изпълнителите на сцената с аурата, силата и респекта на симфоничен диригент. Ясен, ярък жест, изразителен, в мащаб. С умение да визуализира със своята мануална техника изискването си към звука, метриката, характера и емоцията на интерпретацията, щрих и динамиките – и въобще, да комуникира с певци и музиканти на сцената. Еленков притежава класа и стил на своето музикално лидерство, като води убедително и категорично. Но, без да бъде диктатор на сцената, който да се налага на всяка цена или да води силово изпълнителите. Точно обратното – елегантен, прецизен, плътен, овладян, с осмислена планирана изразителна музикална разкадровка от първия до последния такт. Всъщност Жоро е такъв и в живота – без претенция, без натрапване, без налагане над другите. И това е изключително симпатично и ценно, когато е в комбинация с талант и яркост на постиженията. 

Георги Бойкин бе пълнокръвно убедителен в изпълненията си на пиано, и задълбочен на органа. По време на концерта подсъзнателно правех паралели на яркостта на неговото органно майсторство и споменът за изключителната и сякаш недостижима виртуозност на непрежалимия Янко Маринов – мир на душата му, доколкото и двамата са възпитаници и са посветени в голямото изкуство от проф. Нева Кръстева.

Трябва да откроя изпълнението на малчуганите от Детския филхармоничен хор – Богоя Петров и Андреа Илиева. Защо? Тяхното пеене бе изключително точно и вярно по отношение на формирането на вокалите, формирането на звука. Категорично автентични на естетиката и певческия звук в интерпретацията на английски католически звук от църква в абатство. Имаше за миг едно леко детрониране, но при деца, при тяхното вълнение, то бе пренебрежимо и невидимо. Пеенето им бе с фокус, кристално звънливо, вярно като интониране, окръглено и с постигнат перфектен въздушен фалцет. Певческо постижение за дете на тяхната възраст и вокалният им преподавател! Поздравления! Цялото им представяне е категоричен авторитетен успех, който трябва да се отбележи като значителен етап в творческото им развитие. 

В заключение бих отправил сърдечните си комплименти за неповторимия концерт, за удоволствието и букета от емоции, радост и музикална наслада, които ни подариха певците от Националния филхармоничен хор. Заедно с изброените музиканти, към които нека добавим Лена Карни (контрабас), както и Асен Кузманов (ударни). 

Музикално събитие, създадено и ръководено от изключителния Георги Еленков, който със сигурност надскача очакванията за хоров диригент и се съизмерва с оперно – симфонични диригенти от съвременната ни сцена, като вярвам, че занапред ще сме свидетели и ще аплодираме неговият развиващ се потенциал и дарба, както и последващите му успехи!

Аплодисменти!

/Иван Върбанов/