Иван Върбанов
Ха, една поучителна и интересна история, която искам да споделя тук.
Заради многото измерения на преживяното.
Преди няколко дни приятел ме покани да посетя концерт, който ще дирижира в зала „България“. Нищо,
че бе Еньовден – реших, че няма да отказвам поканата. А пък и не
толкова често имам време, възможност или пък получавам като жест на
внимание към мен уважението да присъствам на музикални и театрални
събития.
Та, отправих се след края на дългия работен ден, в безобразната жега,
към заветната зала „България“. Нямаше много хора. Това бе хоров концерт.
Но и преди, когато попаднах на откриването на Софийският музикален
фестивал например, да, залата бе пълна, но нямаше млади хора. Къде са
младите? – се питах, виждайки хора над 45 – 50 години само сред
зрителите и слушателите.
Но, да не се отклонявам. Показах билета си на входа и се запътих към
първи балкон. Както казах вече – хора много нямаше. Но в себе си носех
малък найлонов плик, в който имах дреболия – една резервна тениска за
преобличане в офиса, все пак денят бе жарък и дълъг и малка бутилка с
вода. Приближих се към любезните момичета, подадох пликчето си, озърнах
се с радост и видях, че след края на вечерта няма да бъде нужно да водя
битки, за да се добера до оставеното на гардероба. Подадоха ми
номерчето, запътих се към санитарното помещение, за да се освежа и
влязох в залата. Балкон, първи ред, 20-о място си бе направо супер
позициониране. Огледах се, имаше достатъчно място, хората не бяха един
връз друг. Супер!
Концертът започна, слушах и наблюдавах внимателно. Всички на сцената
бяха мои колеги, приятели, състуденти, познати. Хора, на които държа и
уважавам. Затова се зарадвах и на всичко онова, което показваха в
уникалната вечер.
Дойде времето на аплодисментите, на възторга, на поне един бис.
И след това, след края на концерта, публиката и аз се насочихме към изходите.
Пристъпих към гардероба, където двете мили момичета ме очакваха, а и
бързаха да тръгват с думите: „Това е вашият плик, нали? Чакаме Ви, за да
си го вземете!“.
Усмихнах се, заради тяхната любезност, а и ме бяха запомнили, което ми
направи впечатление, освен, че може би погали малко и егото ми.
Пристъпих към тях и бръкнах в джоба на панталона си, за да извадя
номерчето, срещу което щях да получа оставеното на гардероба. Бях
убеден, че е в левия ми джоб. Но, ръката ми попадна само на прес-картата
ми, сложена в бадж и металната верижка. „А!“ – казах си – „Сигурно е в
другия джоб или в чантата!“. Разсеяно пъхнах ръка в десния си джоб на
панталона, но той бе празен. Зачудих се, и даже се сепнах. Защото много
рядко ми се случва да не помня къде и какво оставям.
Нямаше къде другаде да е, освен в малката чантичка, с която никога не се
разделям. Момичетата се усмихнаха, аз се извиних за забавянето. Те
любезно ме поканиха да я сложа на плота, който ни разделяше и спокойно
да изпразня съдържанието на чантичката си, за да се натъкна на номерчето
за гардероба.
Бръкнах дискретно с ръка в джобовете на чантичката си, но не напипвах
нищо. Тогава, срам – не срам, последвах съвета, и като на митницата на
някоя граница на държава хоп, изсипах всичко пред очите на момичетата.
Имаше всичко, което очаквах: кабел за телефона, гребен, няколко
химикалки, флашки, портфейл, калъф за очила, визитник. Но, номерчето го
нямаше.
Ами сега? Казах, извинете, притесних се – какво правим?
„Трябва да извикаме Милен!“, отсече едната дама. След миг се появи шефът
на салонния персонал. Млад мъж на видима възраст над 35 – 40 години.
Приближи се и след като се информира каква е ситуацията отсече: „Идете и
потърсете там, където сте седял!“. Но, аз отвърнах, че към моето 20-о
място на първия ред на балкона вече се бе запътила друга тяхна колежка
да огледа. Която скоро докладва, че нищо не е намерила. Милен настоя да
отида и аз, но отклоних настойчивите му указания.
Едно от момичетата даде решението на проблема: „Еми, след като не можете
да намерите номера, ще трябва да заплатите глоба – 2 евро. Това е
вариантът!“.
„А – отвърнах – дайте да платя, моля, за да не Ви бавя и да решим казусът по-бързо“.
Извиних се няколко пъти. Милен ме доближи и ме подкани да дам монети.
„Нямам монети!“ – отвърнах – „Но мога да платя с карта!“.
„А, с карта не може, защото трябва да ги отчета и да ги предам в брой“ – отговори Милен.
„Е, какво правим тогава? Няма ли вариант с карта на пост-терминал да
платя, ще платя даже 10 евро, но да затворим случая по-скоро“ –
предложих.
След като получих негативен отговор на предложението заявих, че отивам да търся банкомат, за да изтегля пари.
„Ама, ние трябва да заключваме!“ – чух дамски глас.
Тогава шефът на салонния персонал ми предложи да минем през служебния
изход, за да ме изведе, а аз да отида до Българо-американската банка,
срещу Народния театър, за да изтегля сумата, която дължах.
Погледнах леко зачуден, осъзнавайки, че ситуацията започва да изглежда абсурдно.
Милен ме ескортира, минахме по стълбите и се отзовахме на служебния
вход. Там вече бе заобиколен диригентът, който ме бе поканил на
концерта. Около него имаше много негови студенти, приятели, които го
поздравяваха. Излизаха и бяха застанали наоколо и музикантите, свирили
по време на вечерта. Всички се познавахме. Но, понеже бях в ситуация на
почти арестуван – дължах глоба на Филхармонията, прелетяхме покрай
всички, които ме поздравяваха и се радваха да ме видят. Но, нямах
възможността да се спра, да подам ръка, да ги прегърна или поздравя.
Защото бях ескортиран и в ситуация да изпълня задачата – да изтегля
пари, за да си платя 2-те евро.
„Здравей! Ей, тука ли си бил? Гледа ли, слуша ли, хареса ли ти?“ – ме
питаха моите състуденти, виждайки ме. Подадох ръка на диригента, но
подхвърлих нещо от рода: „Извинявай, не мога да спра сега, защото ме
глобяват!“. Хората ми се усмихваха, неразбирайки какво точно се случва.
По-скоро мислейки, че бързам или не искам да се спра при тях.
Милен ме изведе на тротоара, посочи ми с ръка офиса на банката и аз се
запътих натам. Даже почти се затичах, защото нали имах поставена задача,
която трябваше да изпълня бързо и в срок. Изтеглих 10 евро, добре, че
банкоматът работеше, и с бързи крачки поех обратно към служебния вход на
Софийска филхармония.
Там отново преживях за втори път същото: „Здрасти! Радвам се да те
видя!“ – чувах гласове. „Съжалявам, не мога да се спра в момента да се
видим!“ – отговарях. Приближих се до Милен, подадох банкнотата от 10
евро с думите: „Задръжте рестото, моля. След цялото тичане, нека да
наддам дължимото!“.
„А, не! В никакъв случай!“ – отговори младежът – „Аз даже съм си
приготвил пари, за да ви върна ресто!“. Бръкна в джоба си и ми подаде
банкнота от 5 евро е монети, за да изравни сумата до 2 евро.
Благодарих му, казвайки, че съжалявам за случващото се и че съм го
забавил след края на концерта. „Но, това е пълна тъпотия“ – казах на
тръгване. „Та хората идват и плащат все пак прилична сума за билети за
концертите тук. А и никой не идва сам, значи поне са закупени два
билета. И това ли се случва и с други хора, ако са загубили номерчето
си? И с чужденците ли, които идват като гостуваща публика в залата ни?“ –
запитах.
Разбира се, че Милен ми отговори, че такива са правилата и той ги спазва.
Изведнъж в главата ми нахлуха въпроси, въпроси, въпроси …
Даваш например 100 евро за билети, загубваш си номера, и след това си подложен на санкцията да платиш 2 евро?!
Помислих си – добре, че няма вход и за тоалетната.
Зная от личен опит, че в другите културни институти в чужбина също
има минимална глоба за подобна ситуация. Но там всичко е направено
удобно, не ти се вменява вина, не се чувстваш неудобно, не се потиш от
притеснение. Просто изваждаш карта, телефона си или през умния си
часовник и плащаш през терминала на съответната зала, театър или опера.
Защото най-важното не е ли отношението към публиката. Идвайки, за да
изживееш наслада и радост от допира с изкуството, да бъдеш оставен на
това удоволствие. А изживяването започва от прекрачването на прага на
залата или театъра. И завършва не с края на концерта, а с цялостното
взаимодействие с хора, персонал, докато напуснеш сградата. И усмивката
на лицата на публиката не бива да слиза, не бива да е помрачена, не бива
да има разочарование или да остава сянка на обида, неудобство или
упрек.
Така се почувствах, както го описах. И признавам си, че скоро няма да си
помисля да посетя зала „България“. Споменът от преживяното ще ме спре,
уверявам Ви.
Но като журналист, оперен певец и бивш главен експерт в Министерството
на културата, не мога да замълча и да преглътна ситуацията, защото не
мисля, че е нормална. Познавам системата отвътре и зная, че правилата се
пишат, за да служат на хората, а не за да ги унижават.
Затова се обръщам директно към директора на Софийската
филхармония Найден Тодоров и неговия ПР Кремена Николова, с които сме
работили рамо до рамо:
Скъпи колеги, тази история, която описах харесва ли Ви? Поставете
се на моето място или на мястото на всеки друг човек, който по зла
участ би могъл да попадне в този казус. Липсата на ПОС терминали на
гардероба на национален културен институт е анахронизъм. Както и
липсата на гъвкавост, дипломатичност, култура в отношенията и
уважение. Изкуството изисква респект не само на сцената, но и на
гардероба. Още повече, че публиката на зала „България“ не е
формирана от хора, към които този подход е релевантен.
1. Въвеждане на безкасово плащане (POS терминали): В XXI век е абсурдно национален културен институт да изисква глоби "само в брой". Поставянето на компактни POS терминали (или мобилни устройства за плащане) на всеки гардероб ще позволи на зрителите да платят административната такса за секунди с карта, телефон или часовник.
2. Дигитализация на жетоните: Преминаването към дигитални номерца (например сканиране на QR код при оставяне на багажа, който се изпраща на телефона на зрителя) напълно елиминира риска от загуба на физическо пластмасово или метално номерче.
3. Нов цивилизован протокол при изгубен жетон:
Посетителят изчаква края на опашката, докато гардеробът се изпразни.
Когато неговата вещ остане последна, тя му се предава след описание на съдържанието и легитимация с документ за самоличност.
Глобата се заплаща дигитално на място или се таксува при следващо посещение.
Или нещо по-добра като вариант.
Все пак не става дума за конструиране и съставяне на нова стратегия за развитие на културата, а за преосмисляне на простички неща и намиране на адекватно решение.
И съвсем накрая: по-добре тази такса да бъде калкулирана в цената на самия билет, за да се спести унижението и на публиката, и на персонала.
Иван Върбанов
оперен певец, журналист
главен експерт в МК (2021-2025 г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар